13-го октября ответственный секретарь МГП Лада Баумгартен была принята в почетные члены Союза независимых болгарских писателей.
Я сердечно благодарю за оказанное доверие коллег – болгарских писателей. Для меня большая честь влиться в ряды Союза независимых болгарских писателей.
Л.Баумгартен
Ниже интервью на двух языках с Л. Баумгартен, представленное журналистом и писателем Тодоркой Николовой.
Тодорка Николова: Расскажите нашим читателям, как попали в Болгарию, когда первый раз были у нас и как вам понравилась наша Родина?
Лада Баумгартен: Дорогая Тодорка, первый раз я попала в Болгарию непосредственно в 2018 году как раз с заездом к вам в гости. Для меня Болгария стала страной открытий. Почему-то ранее – хотя и читала, и слышала немало отзывов о Болгарии, но, тем не менее, не удосужилась побывать. И вот на этот раз, как говорится, звезды оказались ко мне благосклонны…
Не буду скрывать, что увиделась мне Болгария – страной контрастов, причем ярко выраженных. И это присуще и городским застройкам, и отношениям людей друг к другу, и в том числе к приезжим. Но я была бы не я, если не пыталась бы понять – почему так. И, в общем-то, на многие вопросы нашла ответы. Но если говорить в целом – то я покорена людьми, вашим радушием, гостеприимством и желанием быть полезными. Это касается большинства тех, с кем мне довелось повстречаться в вашей стране за 10-дневный тур 2018 года. И даже, вероятно, мне более чем кому либо пришлось покрутиться в закулисье, которое для обычных туристов частенько остается неприметным, так как от возложенных на меня обязательств еще зависело – как состоится сам писательский вояж, как все сложится с транспортом, отелями, питанием и прочим. Но это был интересный опыт.
Тодорка Николова: Я уже говорила, что наша с вами встреча судьбоносная, а не случайная. Как думаете – мы уже «родили» один совместный проект, будем ли «рождать» и другие?
Лада Баумгартен: На счет новых проектов, конечно, я с такими замечательными партнерами рада сотрудничать и действовать дальше. Мы обязательно обсудим варианты будущего взаимодействия. Что касается «рождать» – ведь, по сути, я ношу имя Богини-роженицы, значит, сами небеса благословили на то, чтобы придумывать и вытворять что-то интересное и на всеобщее благо. При этом, я, наверное, вошла в ту временную пору, когда человек старается не поступать опрометчиво и увереннее просчитывает коэффициент полезности от своих действий. Всегда важно, чтобы не только было что-то сделано на достойном уровне, но и имело свой отклик, результат и продолжение. Поэтому я ратую не за сам, как правило, проект, а за то, что он с собой принесет. Если результатом станет дружба – замечательно, новая книга на радость авторам и читателям – супер, мы смогли поделиться мыслями и идеями, как облагородить мир, в котором живем, и при этом нас услышали, – есть ли лучшая отрада для организаторов?..
Тодорка Николова: Я знаю, какая у вас большая деятельность: вы творец, писатель, издатель, общественный деятель, руководитель МГП, каждый день публикуете и в интернете очень интересные статьи и фотографии, не устаете?
Лада Баумгартен: На счет усталости – скажу так, если то, что делаешь, в радость, разве от этого можно уставать? К тому же я понимаю, что на Земле мы не вечны, по крайней мере, пока. Поэтому если есть порох в пороховницах и силы позволяют, надо успеть больше. Ведь каждый из нас пришел в этот мир не для того чтобы отсидеться, а что-то сделать полезное, как для себя – познать жизнь, вынести уроки, перейти на следующую ступень в познании внешнего и внутреннего, так и для блага цивилизации в целом. И знаете, чем старше становлюсь, тем более понимаю, какой огромный пласт работы еще предстоит осилить, поэтому каждая минута на счету. И даже немного жаль, что ранее я частенько действительно, как и многие, просто жила одним днем, думая о насущном, личном… Хотя с другой стороны, возможно, то был период накопления опыта и знаний, через который надо было пройти, чтобы прийти к себе настоящей.
Тодорка Николова: Вы подарили нам книгу «Мелодия сордечных струн» – вы приняли на себя весь производственый процес, а мы только сделали переводы на поэтические произведения авторов из вашей команды. Зачем вы сделали нам этот подарок?
Лада Баумгартен: Эта книга – подарок всем нам. А знаете, я люблю дарить подарки, и даже больше, чем их получать, хотя это тоже приятно. Но здесь дело даже не в подарке, как таковом, а в том, что работать над проектом с друзьями, а я расцениваю наше сотрудничество именно подобным образом, всегда огромный позитив и большое удовольствие. Для меня не стоит цель зарабатывать всегда и на всем, хотя деньги – это важно – сложно что-то отдавать, когда ты нищ … Но когда у тебя есть возможность поделиться – это очень приятно. Часто люди делают накопления, прячут заработанное в кубышки, вкладывают в банки, чтобы заработать больше и еще больше. Но есть простой принцип, действующий в мире и который часто упускается из виду, – деньги любят движение, они были созданы для развития дел, проектов и новых возможностей. Это не то, что подлежит схрону. Деньги – та же энергия, использованная во благо, она благом и возвращается. Схороненная энергия, без возможности быть реализованной, находиться в движении, она зачахнет, точно цветок без полива. Поэтому подарок другому – это и подарок себе. И я к тому же должна заметить, что производство книги не состоялось бы без авторов, переводчиков, Вашего организаторского таланта – ведь сначала появляется идея, потом те, кто ее претворяют в жизнь – и уже только затем ее материальное воплощение. Так что – издать – это лишь часть, и не главная, в данном процессе.
Тодорка Николова: Я внимательно смотрю на вашу издательскую политику и вижу, что акцент делается на рускоязычных авторов, почему? Каких авторов вы печатаете и какие книги? Как их продаете? У нас, в Болгарии, уже стало очень трудно авторам продавать книги.
Лада Баумгартен: Наше издательство работает на платформе Международной гильдии писателей, объединяющей русскоязычных авторов, – поэтому наш основной язык русский, но мы делаем переводы, в том числе на немецкий и английский языки. Вот пополнили копилочку теперь и болгарскими переводами. Продавать книги сложно, так же и в Германии, тем более рынок русскоязычной читающей публики у нас ограничен. Поэтому мы прежде всего рекламируем книги и их авторов, это то, что нам по плечу: рассказать о новых произведениях и о тех, кто их создал. На счет того, чтобы заработать от продажи книг, – вопрос даже не встает. В Германии почти все писатели имеют основную работу, и для многих сочинительство – или хобби, или потребность души. На мой взгляд, если заниматься писательством ради заработка, таким образом лишь будет выхолощен смысл писательства, как такового. Я считаю, не для того наградил нас Господь талантами (умением слагать рифмы, рисовать, музицировать и т.п.), чтобы обогащаться за их счет. Просто мы часто разворачиваем обладание теми или иными способностями в ту сторону, откуда пахнет деньгами, и думаем о том, как стать богатыми и знаменитыми. Но это неверная позиция. Заработать столько, чтобы была возможность творить дальше – да, это я понимаю. А вот потом – используй данный талант для той миссии, с которой ты явился на свет. Творцы – люди, несущие свет, радость, исцеление душевных и телесных недугов! Да-да, именно так! Недаром существуют такие направления, как арт-терапия, литературотерапия, лечение сказкой, цветом, музыкой и т.п. И как хорошеет человек в момент созерцания прекрасного, погружения в вибрации звуков, льющихся бальзамом через наши уши в души, как начинает работать мысль, и целый сонм чувств овладевает читателем, сопереживающим книжному или кино- герою. А раз есть сопереживание – значит, ничто человеческое ему не чуждо. И вот тут многое зависит от творцов – что мы в этот миг закладываем в сознание каждого нашего «потребителя»: путь к красоте и счастью, стремление к саморазвитию и веру в себя, или же погружаем в хаос, торжество зла и непонимание своего истинного предназначения – предназначения человеческой сути здесь, на Земле.
Тодорка Николова: Вы, кроме всего этого, и президент Международного фестиваля литературы и искусства „Русский Stil” и по этому поводу были в Болгарию. Раскажите подробно, как проводится этот фестиваль? И кто вам помогает?
Лада Баумгартен: В этом году фестиваль состоялся уже в 13-ый раз. Сначала мы покоряли Германию с юга на север и с запада на восток. Когда поняли, что, пожалуй, не осталось ни одной Немецкой Земли, где бы мы не отметились, решили, что пора отправляться в гости. И впервые поехали к вам в Болгарию. Каждый год традиционно 1 января мы объявляем старт конкурсного сезона в самых разных творческих номинациях, затем подводим итоги. И, как правило, в начале осени состоится праздник – то есть сам фестиваль со всеми его атрибутами: награждением победителей, чествованием лучших из лучших, попутным знакомством со страной, городом – где пребываем, друг с другом. Обмениваемся опытом, устраиваем литературные состязания, повышаем мастерство и, конечно, веселимся. Помогают нам добрые люди, с кем имеем возможность подружиться до начала очередного фестиваля. Мы не опираемся ни на какие структуры и организации (общественные, государственные или коммерческие) – лучшие помощники – ты сам и твои друзья. Во все остальное я не верю.
Тодорка Николова: Я читала несколько ваших интервью, читала и литературный анализ на вашу книгу «Последняя охота», которая расказывает о жертвах Сталинских репрессий. Почему вы написали эту книгу, на какую читательскую аудиторию рассчитываете?
Лада Баумгартен: О, «Последняя охота» – одна из первых книг, вышедшая в Австрии. Это был дебют – если это так можно назвать. Я не берусь за темы, которые мне чужды, не были мною прочувствованы или пережиты. Родом я с территории бывшего Волголага – это Волжский исправительно-трудовой лагерь, созданный для строительства Рыбинского гидроузла, или другими словами Волгострой. Его история началась в 1935 году. И в том же году в сентябре под Рыбинском развернулось строительство, тогда же там образовалась и исправительная колония. В 1936 году в лагере находилось около 20 тысяч заключённых, в последующие годы происходил постоянный рост контингента по численности. Накануне Отечественной войны лагерь достиг максимума за все годы существования: в Волголаг были заключены более 97 тысяч человек. Многие из них – это осужденные по 58-й статье УК РСФСР, то есть являлись политическими. Там умирали, оттуда бежали, там происходили страшные вещи, от которых до сих пор мурашки по коже. Упоминания о лагере в Переборах (район города) не единожды встречаются и в книге А. Солженицына «Архипелаг ГУЛаг», например: «Приходящие в Переборы в 1938 году этапы не знали ни своих статей, ни сроков, но встречавший их писарь уже знал и тут же находил в списке». Среди тех, кто прошел Волголаг, были тысячи невинно осужденных: рабочие и крестьяне, инженеры и ученые, военачальники и управленцы, писатели и артисты. Для научной и творческой интеллигенции Советского Союза Рыбинск стал чем-то вроде огромного штрафного изолятора. Вот лишь несколько имен: польский архитектор Генрих Маврикиевич Людвиг, выдающаяся поэтесса Серебряного века Анна Радлова, руководитель Московского детского музыкального театра Наталья Сац…
Кстати, за первый год войны уровень смертности в лагере вырос почти в четыре раза. До конца 1942 года не дожил каждый четвертый заключенный, а это почти 17 тысяч человек. В 1944-м освободившихся было всего в полтора раза больше, чем умерших. И все-таки десятки тысяч моих соотечественников окончили свою жизнь в бараках Волголага.
Иногда меня спрашивают, почему в моих произведениях нередки темы, не свойственные моему внешнему облику, – отчего-то многие думают, что я должна писать стихи (а я их не пишу), или, по крайней мере, – про любовь-морковь и любовные страсти. Да, любовь – неизменная составляющая моих произведений – потому как любовь – это огромная сила, кто умеет любить – тот «выкарабкается» из любых передряг – потому как ему есть за что бороться, к чему и к кому стремиться. И хотя иногда – действительно в жизни зло торжествует, в человеке, на мой взгляд, должна оставаться надежда и вера в справедливость, а любовь и добро – это основа жизни, и черные полосы – это всего лишь в ней эпизоды.
На кого рассчитана «Последняя охота»? На людей думающих и тех, кто понимает, что народ без истории – это всего лишь толпа.
Тодорка Николова: Вы пишете под псевдонимом Тома Блюм, зачем? Разве вас не устраиват ваше очень популярное имя, каторое мы все произносим с большим уважением?
Лада Баумгартен: Спасибо, Тодорка, на добром слове. Но, когда я взяла псевдоним, мне казалось, что я не должна смешивать работу в Организации с тем, что является увлечением, – я не профессиональный писатель и пишу по потребности души. Возможно, не так продуктивна, как могла быть. Я человек увлекающийся – и меня запросто может увести туда, где покажется более интересно, отложив сочинительство на неопределенное время. Я не хотела и не хочу связывать себя в творчестве какими-то узами, установками и правилами. Мне требуется лишь иногда быть высказанной, и при этом, чтобы сказанное слово не довлело над моей головой уже в качестве руководителя. Да, как ни крути, но часто мы зависим от чужих мнений, суждений и навязанных стереотипов – не всегда можно совместить созидательное слово с профессиональными обязанностями. Признаюсь, сначала я спряталась за псевдонимом и оттуда лишь разглядывала и изучала новый поначалу для меня мир – мир творцов. А вот быть управленцем в то же время труда не составляло – в этом имелся большой еще российский опыт, который и перенесла в Германию, в новые условия.
Тодорка Николова: Какие будущие творческие планы связываете с Болгарией и Хасково, конечно? Вы знаете, как мы вас любим и ценим. И спасибо за то, что будете нашим самым дорогим гостем на фестивале «Осенние сверчки».
Лада Баумгартен: Я верю, что наше сотрудничество продолжится – как и в каком ключе – будем решать с вами, когда увидимся. Но я знаю точно, мне и как представителю Международной гильдии писателей, и просто как человеку – хочется, и я к этому стремлюсь – делать с друзьями красивые и полезно-значимые проекты, не для удовлетворения амбиций, а такие – которые меняют нас самих, а изменяя нас, трансформируют окружение. И затем уже как круги по воде – заложенное в эпицентр доброе и разумное – расходится через близких, друзей и коллег, несущих все это, как эстафету, далее. И пусть – это не глобальный процесс, но ведь и море начинается всего лишь с небольшой речушки…
Лада Баумгартен, писател и издател:
ЗА МЕН БЪЛГАРИЯ СТАНА СТРАНА НА ОТКРИТИЯТА И НА ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ
Аз вече съм казвала, че срещата ми с вас не беше случайна, а съдбоносна, заяви писателката
Лада Баумгартен е главен секретар на Международната писателска гилдия. Родена е и живяла в Русия, но в един момент свързва живота си с Германия, създава семейство в тази държава и сега живее и работи в Щутгарт. В България идва за втори път и твърди, че срещата й с творците от поетичен клуб „Иван Николов” е съдбоносна, макар че е в резултат на едно случайно запознанство. Сега Лада е отново в България като специален гост на Националния поетичен конкурс с международно участие „Есенни щурци”, който се провежда в с. Горски извор, Димитровградска община. От читалищната сцена гръмна новината за учредяване на Международна литературна академия, в която са включени 11 държави. Това решение беше взето от Лада Баумгартен – Германия, Валентина Бендерская от Израел, Олга Малцева от Москва и Тодорка Николова от Хасково. В програмата на тази литературна академия са включени: видео-връзка с поети и писатели от страните членки на Академията, издаване по един сборник за година, в който произведенията ще са преведи на три езика – руски, немски и български. Това е гарантирано от германското издателство „Стелла”, чийто собственик е Лада Баумгартен. По тези и по някои други въпроси разговаряхме със самата нея.
— Лада, разкажете на нашите читатели как попаднахте в България, кога за първи път бяхте тук и как ви хареса нашата родина?
— За първи път бях в България през 2018 г., годината, в която попаднах и при вашето писателско дружество в Хасково. Макар че и по-рано бях чувала и чела много отзиви за България, но все не можех да попадна при вас. И ето, този път, както се казва, звездите го пожелаха. Няма да скрия първите си впечатления в момента, в който пристигнах в България – страна на контрастите. При това ярко изразени – и присъщите за градовете нови строежи, и отношението на хората един към друг, в това число и към чужденците. Но аз нямаше да съм аз, ако не бях се опитала да разбера защо е така. И на много от въпросите си намерих отговора. Но ако трябва да говоря като общо впечатление – аз бях покорена от хората, от радостта с която вие ни приехте, от гостоприемството ви и от желанието ви да сте ни полезни. И това е мнението на повечето от хората, които пътуваха с мен през този 10-дневен тур. Вероятно не беше случайно това, че точно на мен се случи да надникна в задкулисието, което за обичайните туристи остава скрито. Случи се така, че на мен ми се падна да водя 10 дни писателския воайяж в България, да отговарям за транспорта, хотелите, изхранването на писателите и т. н. Но всичко това, което ми се случи, беше интересен опит за мен…
— Аз също съм казвала по друг повод – че нашата среща беше съдбоносна, а не случайна. Как мислите – ние вече „родихме” един съвместен проект- двуезичния сборник „Мелодия за сърдечни струни”, ще „раждаме” ли и други?
— Ако говорим за нови проекти, то аз разбира се ще съм радостна да си сътруднича с такива чудесни партньори като вас, писателите от Хасково и Димитровград, и да работим заедно по-нататък. Сега е времето да обсъдим всички варианти за бъдещото ни взаимодействие. А що се касае до думата „раждам”, аз по съдба нося името на Богинята-родилка – Лада. А това значи, че самите небеса са ме благословили за това: да измислям и реализирам нови идеи за всеобщото благо на хората. При това, аз навярно вече съм достигнала времето, когато човек се старае да не греши и преценя всичко откъм полезната му страна и уверено пресмята коефициента на своите полезни действия. За мен е важно не само да доведа до високо ниво това, което правя, но то трябва да има свой отклик, резултати и продължение. Затова аз се боря не за самия проект като правило, а за онова, което той ще допринесе и за другите. Ако резултатът е дружба, чудесно, ако е нова книга и носи радост на читателите – супер. Освен това, благодарение на един такъв проект, ние можем да споделяме мисли и идеи как да направим света, в който живеем, по-добър и още по-добре ако ни чуят…Има ли по-голяма радост от тази за организаторите.
— Аз знам каква разностранна и сериозна дейност развивате вие: писател, издател, общественик, ръководител на Международната писателска гилдия. Освен това всеки ден публикувате в Интернет много интересни статии и снимки, не се ли изморявате?
— По повод умората ще кажа така – ако това, което правиш носи радост не може да те умори? Освен това аз разбирам, че ние не сме вечни на земята и затова докато нося заряд в себе си и силите ми позволяват, искам да направя колкото се може повече добри неща. Нали всеки от нас е дошъл на този свят не за да го преживее просто така, а да направи нещо полезно както за себе си – да опознае живота, да научи нови уроци и да премине в следващата степен както на собственото си вътрешно и външно познание, така и да допринесе за благото на цивилизацията като цяло. И знаете ли, колкото повече стават годините ми, толкова по-ясно разбирам каква огромна работа ме чака и затова броя всяка минута от живота си. Днес дори съжалявам за това, че преди време доста често, като много други разбира се, съм живяла просто ден за ден, мислейки само за насъщния си хляб, за себе си… Макар че
погледнато от друга страна това може би е бил един период от живота ми за трупане на опит и знания, период през който е трябвало да мина за да стигна до истинската си същност.
— Вие ни подарихте сборника „Мелодия за сърдечни струни” като приехте за своя сметка целия производствен процес, а ние само направихме преводите на поетичните творби на авторите от вашата гилдия? Защо ни направихте този подарък?
— Тази книга е подарък за всички нас. А знаете ли, аз обичам да правя подаръци и дори повече отколкото получавам и това за мен е много приятно. Но в случая не става въпрос дори за подаръка като такъв, а в това, че беше приятно да работя над проекта с приятели. А аз оценям нашето сътрудничество именно като онова приятелство, което е огромен позитив и голямо удоволствие. Пред мен не стои целта да печеля на всяка цена и от всичко, че да даваш пари е много трудно, особено когато си беден и гладен. Но когато ги имаш и ти се отдава възможност да ги споделиш с някого, вярвайте ми, е много приятно. Често хората спестяват, крият парите в буркани или ги влагат в банки, мислейки, че така ще спестят много повече. Според мен има един много прост принцип, който все още е действащ в света и който често пропускаме от погледа си – парите обичат движението, те са създадени за развитието на делата ни, за нови проекти и за нови възможности. Те не са това, което трябва да се съхранява. Парите са онази енергия, която се използва за благото ни и тази енергия се възвръща и ни дава сила. Ако съхранената ни енергия е без възможност да се реализира и не се намира в движение, тя ще изсъхне като цвете, което не се полива. Затова подаръкът за приятели приемам и като подарък за себе си. Тук трябва да отбележа, че производството на сборника не би могло да се реализира без участието и на вашите автори и преводачи, без вашия организаторски талант, разбира се. Най-напред се появи идеята, след това се намериха хората, които да я претворят в живота. И чак след това се замислихме над нейната материална реализация. Така, че издаването на тази книга е само част и не особено съществена в дадения процес.
— Аз внимателно следя вашата издателска политика и виждам, че акцентът е на руско езичните автори, защо?Какви автори печатате и какви книги? Как ги продавате? При нас, в България, авторите изключително трудно продават своите книги.
— Нашето издателство работи на платформата на Международната писателска гилдия, която обединява руско езичните автори, а нашият основен език е руския. Но ние правим преводи и на немски и на английски език. А сега вече сложихме към списъка и преводи на български език. А да се продават книги е наистина много сложно и при нас. Затова, преди всичко, ние рекламираме книгите си и техните автори, това е, което можем да направим за новите произведения и да разкажем кой ги е създал. А дали изкарваме пари от тези книги? Дори не можем да го правим на въпрос. В Германия почти всичките писатели имат основна работа и за тях писането на проза и поезия е или хоби, или потребност на душата. Аз смятам, че ако един писател пише за да изкара пари, значи смисълът на това, което прави се губи. Освен това мисля, че Господ не ни дава талант (умението да слагаме рими, да рисуваме и да музицираме), за да забогатяваме за сметка на тези умения. Просто много често ние се обръщаме на една или друга страна откъдето иде мирис на пари и мислим само за това как да станем богати и известни. Това, според мен, е невярна позиция. Но да изкарваме толкова пари, че да имаме възможност да продължаваме да творим – да, това го разбирам. Талантът трябва да се използва за мисията заради която ти се родил на този свят. Творците са хора, които насят светлина, радост, изцеление на душевните и телесни недъзи. Да, да, точно така е! Не напразно съществуват такива направления като арт-терапия, литературо-терапия, лечение с помощта на приказки, цвето-лечение, лечение с музика и т.н. А колко добре се чувства човек в момент когато съзерцава прекрасното, когато усеща вибрациите на различните звуци, които са като балсам за душите. Как странно започват да работят мисълта и чувствата и завладяват читателите, които съпреживяват написаното. А ако има съпреживяване – значи нищо човешко не е чуждо нито на писателя, нито на читателя. Но тук изключително много зависи от нас, творците – какво точно вплитаме в съзнанието на всеки наш „потребител”: път към красотата и щастието, стремеж към саморазвитие или вярата в себе си…Или създаваме хаос в главата му, тържество на злото и неразбиране на собственото му истинско предназначение тук, на земята.
— Вие, освен другото, сте и президент на Международния фестивал за литература и изкуства „Руский стил” и по този повод сте била вече в България. Разкажете по-подробно за този фестивал! И кой ви помага да го реализирате?
— През тази година провеждаме фестивала за 13 път. В началото покорявахме само Германия от юг на север и от Изток на Запад. И когато разбрахме, че вече не и е останала немска земя, където да не сме били, решихме, че е време да гостуваме в други страни. И първото, което направихме е да тръгнем към вас, в България. Всяка година, традиционно на 1 януари ние обявяваме старта на конкурсния сезон и всички творчески номинации. И, като по правило, в началото на есента провеждаме празника. Тоест, самият фестивал с всичките му атрибути: награждаване на победителите в поредния град и поредната държава, честване на най-добрите сред добрите, срещи и нови запознанства. Обменяме опит, организираме литературни конкурси и мастер клас и, разбира се, не спираме да се веселим.
— А кой ви помага да реализирате всичко това?
— Помагат ни добри хора, което ни дава възможност да се запознаваме с тях, да станем приятели преди провеждането на фестивала. Ние не разчитаме на някакви структури и организации (обществени, държавни или комерчески). Най-добрия помощник съм си самата аз и моите приятели. На всичко останало аз не вярвам…
— Аз съм чела няколко ваши интервюта, чела съм и литературния анализ на вашата книга „Последняя охота” (Последният лов), в която разказвате за жертвите на Сталинските репресии. Защо написахте тази книга, на каква читателска аудитория разчитате?
— „Последняя охота” е една от първите книги за Сталин, които излязоха в Австрия. Това беше и мой дебют – ако може да се каже така. Аз не се увличам от теми, които не са ми близки, които не съм почувствала лично или не съм ги преживяла. Аз съм родена в земите край Волга, където е бил Волжския трудово-изправителен лагер, създаден специално за изграждането на Рибинския хидровъзел или както е известен като „Волгострой”. Тази история е започнала през 1935 година. И в същата тази година, през септември, под Рибинск започва огромно строителство, което налага да се образува наказателно изправителна колония в 1936 г. В лагера са настанени повече от 20 хиляди души. А през следващите години тази бройка постоянно се увеличава. В навечерието на Отечествената война лагерът достига максимума за всичките си години на съществуване – повече от 97 хиляди затворници. Повечето от тях са осъдени по 58-постановление на УК на РСФСР, тоест по политически причини. В този лагер хората умират или бягат, там се случват страшни неща от които и до ден днешен ме полазват тръпки по кожата. Не веднъж и два пъти лагера в Перебор се споменава и в книгата на Солженицин «Архипелаг ГУЛаг», например. «Пристигащите в Перебор през 1938 г. не са знаели нито защо и по какъв закон са осъдени, нито колко години е присъдата им, но посрещащия ги в лагера писар вече е знаел всичко това и веднага ги намирал в списъка.», пише Солженицин. Сред тези, които са били във Волголаг е имало хиляди невинни, но са били осъдени по бързата процедура. Това са работници, селяни, инженерии и учении, военачалници и управленци, писатели и артисти. За научно-творческата интеллигенция на Съветския съюз, Рибинск бил огромен наказателен изолатор. Ще спомена само няколко от тези имена: полския архитект Хенрих Маврикиевич Людвиг, изнестната поетеса на Сребърния век, Анна Радулова, ръководителят на Московския детски, музикален театър Наталия Сац и много други. Между другото, през първата година на войната нивото на смъртността в лагера нараснала почти четири пъти. До края на 1942 г. не доживявал всеки четвърти човек в лагера, а това значи, че са загинали повече от 17 000 затворници. През 1944 г освободените от лагера са били само един и половина пъти повече от умрелите. В този ад са намерили смъртта си и много поети и писатели. И, както става ясно, за десетки хиляди мои съотечественици животът е свършил в бараките на Волголага.
— Лада, вие сте творчески човек, нежен, искрен, амбициозен и романтичен, а защо не пишете стихове?
— И друг път са ми задавали този въпрос: защото моите произведения не са свойствени на моят външен образ. Аз не знам защо много хора мислят, че аз трябва пиша стихотврения (а аз наистина не пиша) или в краен случай за любов-морков и за любовни страсти. Вярно е, любовта е неизменна част в моите произведения, защото тя е огромна сила и този, който умее да обича, винаги ще може да се измъкне от всички неволи. Защото когато има човек за какво да се бори, той упорито се стреми към това. Макар че понякога действителността е ужасна, тържествува злото, но човекът трябва да се бори срещу него. Любовта и доброто са основата на живота, а черните линии – са само отделни епизоди. Питате ме към кого е адресирана моята книга „Последняя охота”? Към всички умни и мислещи хора и към тези, които разбират, че народът без история е просто само една тълпа…
— Вие пишете под псевдонима Тома Блюм, защо? Нима не ви устройва и без това изключително популярното ви име, което всички, които ви познаваме, произнасяме с голямо уважение?
— Благодаря за добрите думи. Но, когато аз си измислих този псевдоним, си мислех, че не бива да смесвам работата си в Международната писателска гилдия с това, което според мен е едно увлечение – аз не съм професионален писател и пиша защото душата ми има такава потребност. Вероятно не съм толкова продуктивна колкото ми се иска да бъда. Аз съм от така наречените увличащи се хора – много лесно могат да ме отведат там, където е по-интересно и да отложа съчинителството си в най-скрития ъгъл в чекмеджето на бюрото си. Но аз никога не съм свързвала творчеството си с някакви сериозни изисквания и правила. Имам нужда понякога да кажа онова, което ме вълнува, но така че казаното от мен да не донесе облаци над главата ми като ръководител. Да, както и да го мислим, но много често ние зависим от чужди мнения, от натрапени стереотипи. За съжаление не винаги можем да съвместим съзидателното слово с професионалните задължения. Признавам си, отначало аз се криех зад псевдоним и по този начин можех да разглеждам и изучавам един нов свят – светът на творците. А да бъда ръководител на такава гилдия в същото това време не ми беше трудно – тук имах голям опит от Русия, който пренесох при новите условия в Германия.
— Какви са бъдещите ви планове с България и с поетичен клуб „Иван Николов”, разбира се? Вие знаете колко ви обичаме и ценим? И сърдечно ви благодарим за това, че присъствахте на нашия национален фестивал „Есенни щурци”.
— Благодаря ви затова, че ме поканихте. Аз вярвам, че нашето сътрудничество ще продължи. Дори родихме първия проект — Международна литературна академия и програмата ни вече е готова. Как и по какъв начин ще я изпълняваме ще решаваме в най-скоро време. Това, което зная точно като представител на Международната писателска гилдия, а и като творчески човек, много ми се иска да работя с добри приятели красиви и полезно значими проекти, не за да удовлетворявам някакви амбиции, а мечтая за такива проекти, които да променят самите нас, а да изменят и трансформират към добро и хората, които ни обкръжават. Затова, като кръговете във водата след хвърлен камък, заложените в епицентъра на Академията добри и разумни решения, могат да се реализират чрез близки, приятели и колеги, които да ги носят като щафета по-нататък. И нека не е като глобален процес, та нали и морето се образува само от някакви малки рекички…
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА